I saw madness in his eyes.

Седеше съвсем спокойно на единия край на леглото, докато очите му внимателно попиваха всеки малък детайл от тъмната стая. В единия ъгъл светеше съвсем слабо една малка нощна лампа, която бе оставена върху отрупаното бюро. Той старателно се опитваше да различи нещата върху му, ала единственото, което успяваше да види, бе множеството от папки, разхвърляни навсякъде. Под тях се криеха милиони листове с няколко химикалки, ала очите му търсеха нещо друго. Имаше чувството, че хиляди очи наблюдаваха движенията на погледа му, макар и самият той да знаеше, че в стаята имаше само още едно присъствие, освен неговото. Неистово се опитваше да чуе дишането ѝ, докато тишината сякаш превземаше самия него. Знаеше, че е зад него; можеше дори да разбере какво се криеше в мислите ѝ, ала все пак продължаваше да мълчи. Рядко говореше, не обичаше да го прави дори и в моментите, когато знаеше, че трябваше да каже нещо. Мълчеше, защото знаеше, че тя щеше да проговори. Рано или късно любопитството щеше да превземе и най-малката частица от нея, ала дори и тогава нямаше да задоволи това желание у нея.
Тишината бе продължила още няколко минути, през които очите му продължаваха да оглеждат пространството около него. Имаше огромен прозорец в другия край на стаята, от който се разкриваше наистина прекрасна гледка към града. Рядко си позволяваше да обърне внимание на всичките светлинки, обсипали тъмния град, ала в такива моменти се опитваше да се наслади изцяло. Едва тогава момичето зад него се размърда и той усети как се приближи към него. Бе се изправила и сега почти можеше да усети дъха ѝ върху кожата си. Топъл, съвсем приятен дъх, който създаваше студени тръпки по тялото му, ала това не му пречеше. Извъртя съвсем леко главата си, за да успее да види лицето ѝ, когато усети как тя повдигна едната си ръка. Миг по-късно пръстът ѝ се плъзна по гърба му. Знаеше.. Знаеше, че изучаваше белезите му. Знаеше, че почти успяваше да ги докосне, твърде изплашена, че можеше да направи нещо погрешно. Знаеше, че тя искаше да научи повече за тях. Знаеше толкова много неща за нея, а тя знаеше толкова малко за него.
Той отново отмести погледа си към прозореца, докато тя продължи да прокарва пръст по огромните белези, които украсяваха гърба му. Никога не се бе опитвал да ги прикрие; за него бяха нещо, с което можеше да се гордее, ала малко хора можеха да приемат тези неща като него. Малко хора успяваха да не зададат въпрос, твърде увлечени от начина, по който обгръщаха почти целия му гръб. И макар твърде рядко да си позволяваше да разкаже откъде се бяха появили, той обичаше да слуша милионите въпроси, които се сипеха един след друг.
- Боли ли те? – бе първият, който тя зададе. Едва след това се осмели да ги изучи по-добре и се приближи още повече към него.
- Не – шепотът му се разнесе съвсем тихо из стаята, докато на лицето му се появи нежна усмивка. Не го болеше, никога не го бе и боляло. Единственото, което успяваше тя да направи, бе да предизвика спомените у него, които обладаха изцяло съзнанието му. Той се отмести назад, обхвана кръста ѝ с двете си ръце и я остави да легне на леглото. Няколко секунди по-късно той вече се намираше до нея и обгръщаше тялото ѝ с ръце. Целуна нежно челото ѝ, като че да ѝ покаже, че нямаше смисъл да задава повече въпроси, а след това я изчака да затвори очи.
Отминаха няколко минути, в които той просто стоеше и гледаше в нищото. Дишаше тежко, сякаш се подготвяше за нещо, ала когато осъзна, че тишината бе единственото, което ги обгръщаше, той отпусна главата си назад и затвори очи. Но тъмнината не бе онази, която го посрещна. Бяха милиони пламъци, които обхвана тялото му. Имаше усещането, че белезите по гърба му започваха да пулсират, докато огънят не му оставяше и сантиметър пространство. Можеше да се закълне, че бяха реални. Можеше да се закълне, че бяха истински, защото почти усещаше как пламъците докосваха грубо кожата му. Спомените бяха толкова ярки, толкова реални, че се наложи да отвори очи, за да се увери, че всичко бе просто в съзнанието му. Рядко успяваше да различи реалното от онова, което се криеше в съзнанието му, ала той все пак откриваше силата си в пламъците.
- Арес.. – прошепна момичето, вдигайки поглед към него. – Красиви са – и той знаеше, че говореше за белезите. Защото те бяха негови. Бяха доказателството за онова, което бе сторил.

1. семейството му е умряло в пожар.
2. доста по-късно се разбира, че пожарът е бил дело на Арес.
3. след щателно разследване установяват, че Арес е виновен и за останалите пожари в града, в който живее.
4. след разпита с господин Прайд разбират и че неговите пожари не са просто следствие от пиромания. Той си мисли, че може да контролира огъня. Затова решават да го пратят в Брайърклиф.